Vladislav's News Agency

“Българската следа” и смъртта на папата

Мистериите около атентата през май 1981 г. са сред най-секретните в Италия през последните 40 години

Рафаел Поч

Драматичната агония и смъртта на папа Йоан Павел II възкресиха “българската следа”. Позовавайки се на документи на ЩАЗИ, италианският ежедневник Corriere della Sera писа в броя си от 30 април, че атентатът срещу папата, извършен от турския екстремист Али Агджа на 13 май 1981 г., “е бил нареден от КГБ в СССР, ръководен от ЩАЗИ в комунистическа Германия и осъществен от българските тайни служби”. Corriere della Sera обяснява, че тези документи съществуват преди всички под формата на “оперативни писма на ЩАЗИ до българските им колеги, с искането да им помогнат да бъдат заличени следите след нападението и да прикрият българското участие”.

Казвам, че този въпрос се “повдига отново”, защото преди 8 години същата тази информация бе разпространена от германския вестник Bild Zeitung по подобен начин. Всъщност, на 18 юни 1997 г., Международната католическа информационна агенция публикува следното заглавие: “Атентата срещу папата: потвърждава се българската следа, КГБ и ЩАЗИ са фалшифицирали доказателствата за опита за убийството през 1981 г.”. И под заглавието следната информация: “Рим, 18 юни – Най-накрая излизат на бял свят документите, издаващи истинските “мозъци” на атентата срещу папа Йоан Павел II на 13 май 1981 г. Предполагаемата “българска следа” започва да престава да бъде журналистическа теза, за да се превърне в един истински “комплот”, доказан от архивите и признанията на служителите в ЩАЗИ, страховитата тайна служба на бившата ГДР. Архивите на “Червеното гестапо” подсказват, че заповедите за проваленото убийство са идвали от самия КГБ. Той си е послужил с верните български агенти, които да изработят конкретните детайли на атентата. По-късно поискал професионалистите на ЩАЗИ да започнат дезинформационна кампания, която да послужи за прикриване на следите”.

Между двете новини, тази в Corriere della Sera от миналата седмица, и новината в Bild Zeitung преди осем години, се намесва едно изявление на самия папа от 24 май 2002 г. в София, което гласи: “Папата отхвърля българската следа от атентата през 1981 г.”. “София – Папа Йоан Павел II каза в петък пред българския президент Георги Първанов, че никога не е вярвал в т. нар. “българска следа”, участието на българските тайни служби в периода на комунизма в атентата срещу понтифика на 13 май 1981 г. на площад Свети Петър във Ватикана”.

Тези твърдения направи папата по време на срещата си с българския държавен глава в президентството в София, “оправдавайки” по този начин българите, които в продължение на години са “заподозрени”, че стоят зад изстрелите на Али Агджа. “Никога не съм вярвал в българската следа. Прекалено много уважавам този народ, за да вярвам в нея”, каза папата.

Преди това имаше подобни изявления от страна на папата пред бившия цар на България Симеон, както и по време на посещението на тогавашния български министър на образованието и науката във Ватикана Илчо Димитров. Тогава папа Йоан Павел II каза, че “трябва да се изчисти завинаги т. нар. “българска следа” от атентата” и заяви, че кани във Ватикана Сергей Антонов, представител в Рим на българската авиокомпания “Балкан”, който беше оправдан на съдебен процес, образуван срещу него по обвинение, че е съучастник в организирането на атентата, “за да даде личната си благословия на българина и да се помоли за здравето му”.

В Италия в периода 1966-1981 г. е отчетен изненадващо висок брой на неразрешени дела. Заговор на чужди тайни служби, мафия, масонската ложа, политици и престъпници се кръстосват като в никоя друга европейска страна, с местните тайни служби Sismi. Има бомби и терористични групи, в които крайното ляво се смесва с крайното дясно, “черни интриги”, убит премиер, други министри обвинение, банкер от Ватикана, обесен на мост в Лондон...Това, което се случи в Италия е нещо необикновено и надхвърля всяко въображение. “Българската следа” участва в тази серия.

Няма да навлизам в тезата на Едуард Херман, нито пък на други американски автори, според които тази следа е била всъщност голяма операция на ЦРУ, чиято цел е била “да се дискредитират съветските власти през 1982 г. и в началото на 1983 г., тъй като Юри Андропов, който е трябвало да наследи на поста държавен глава Брежнев, е бил директор на КГБ”. Това, което трябва да се отбележи, е, че всичко това изглежда много странно в очите на тези, които познават реалностите на последния СССР.

Ще започнем от там да обясняваме нещо толкова банално, като това, че СССР през 80-те няма нищо общо с онези СССР и КГБ по времето на Сталин.

През 80-те вече е минало много време, от когато наемните убийци на Москва ликвидираха Андреу Нин и Камило Берниери в Испания, Лев Троцки в Мексико и Степан Бандера в Мюнхен. Да се убие папата с бъркотията, която имаше на главата си Мосвка в Полша изглежда проява на липса на здрав разум, висок риск, много малко съответствие с дълбокия консервативен дух на Москва през 80-те, с очевидната старческа воля на Брежнев да не си търси проблеми (‘да има мир с американците, Толя, да има мир”, са били “инструкциите тогава на Брежнев към съветския посланик във Вашингтон). Трудно е да си представим “автономна” акция на КГБ, но пък и онази хипотеза, втълпения сценарий (КГБ “нарежда”, ЩАЗИ на ГДР “ръководи” и българите “изпълняват”, използвайки крайнодесен турчин с антикомунистическо родословно дърво) изглежда изненадващ. Още повече е изненадващо една толкова секретна операция да се “социализира” по такъв начин, включително многобройните й автори, ръководители и изпълнители, да си разменят “писма” и да оставят писмени “документи” за престъплението.

Друг факт, който трябва да се вземе предвид, е ситуацията в Москва в началото на 90-те години. След разпадането на СССР, в Москва имаше голям антикомунистически жар (любопитен антикомунизъм, дело главно на бивши комунисти). Вече никой не си спомня, но тогава имаше процеси, водени главно от адвокати и прокурори на Борис Елцин, като Генади Бурбулис, бивш професор по “научен комунизъм” и след това втория човек в нова Русия, или Сергей Шахрай, бивш член на Комсомол, младежите комунисти. Няма по ревностен инквизитор от покръстения друговерец, но онези доброволци функционери, с достъп до архивите и тайните на съветската държава, не откриха нищо, което може да свързва СССР с атентата срещу папата.

Най-ценните документи, които бяха свързани с папата, бяха два: 1 – доклад за предвижданията, очакванията и политиката на съветското ръководство по отношение на избирането на Карол Войтила на Светия престол, (Izbranie novogo papy rimskogo: vozmozhnye politicheskie posledstvia), с дата 16 октомври 1978 г., съвпадаща с датата на избирането на папата, с автор Олег Богомолов, директор на Института за икономиката на световната социалистическа система, и 2 – решение на ЦК на КПСС за средствата за противодействие на политиката на Ватикана към социалистическите страни (O meraj po protivodeistviyu politike Vatikana v otnoshenii sotsialisticheskij stran) от 13 ноември 1979 г., почти година по-късно.
Двата документа са на ЦК на КПСС, а не на Политбюро, както твърди италиански журналист, който твърди, че вестник La Stampa ги е публикувал “ексклузивно” през април 1993 г., въпреки че са били публикувани преди в Москва (в списание “Източник”, брой 1/1993 г.), но това не е чак от толкова голямо значение.
Въпреки че са “студени и сурови”, както посочва журналистът, документите излъчват предупреждение и благоразумие, нещо типично за онзи “ръждив” СССР, който приличаше повече на изчерпана и консервативна монархия от XIX век, враг на авантюрите. Така че последното, което можеше да се очаква от тази монархия, бе да планира убийството на папата няколко години по-късно.

Богомолов бе умерен академик, “западняк”, който при един либерален режим би бил социалдемократ. Докладът му се опитва да даде отговор на три въпроса: “какъв отзвук ще даде избирането на нов папа на отношенията на Ватикана със социалистическите страни, в частност в Полша; по какъв начин ще еволюира позицията на Ватикана на международната сцена, преди всичко по отношение на най-важните международни проблеми; и как следва да се процедира при тези промени.

Документът открива както позитивни, така и негативни елементи на възкачването на Светия престол на папа поляк. За него се говори, че представлява “позиции от дясното пространство”, че мнението му за социализма е “негативно”, но се отбелязват също и призивите на Войтила да се “отхвърлят директните атаки срещу социализма” и да се използват “по-гъвкави средства” в западния “натиск” над СССР.

“Избирането му – се посочва в доклада, - ще доведе до възход на религиозността в социалистическите страни, на първо място в Полша, но също и в Унгария и Югославия и вероятно в Литва, както и в западните райони на Украйна и Беларус”. Добавя се също, че “фактът, че папа Йоан Павел II произхожда от бедно семейство и самият той е бил работник, се тълкува като доказателство за демократизацията на католическата църква.”. Припомня се също и твърдението на сенатор Едуард Кенеди (едно от тези имена, което толкова впечатляваха “западняците”), че избирането на Войтила “ще допринесе за подобряването на отношенията Изток-Запад”. И се прави следната прогноза: “ако в началото е възможно едно втвърдяване на политиката на Ватикана към социалистическите страни, не може да се изключи вероятността по късно да се извърши връщане към една по-реалистична и разумна политика, въпреки че това, естествено ще зависи от позицията на социалистическите страни към Ватикана”. В това последното изглежда, че се прави признание, че в лошите отношения с Ватикана съществуват също и отговорности от страна на “социалистическия лагер”.

“За да се предотвратят неприятелските нападения на новия папа срещу СССР, може да се проучи въпросът за възможностите за подобряване на отношенията с католическия клир в Литва, както и в западните райони на Украйна и Беларус”. Същевременно, се посочва в документа, трябва да се наблюдават внимателно тенденциите вътре в Униатската църква ( т. нар. гръцки католици в Галиция), “като се има предвид появата през последните години на огнища на ферментация, и намаляване на укреплението на тяхната тенденция спрямо католицизма”.

Във втория документ, ЦК на КПСС решава, година по-късно, да се дадат следните инструкции: “Към Министерството на външните работи на СССР: да се предприемат мерки, които да поощряват кръговете във Ватикана, които подкрепят мира и “мирното съжителство”, поддържането на умерени действия към СССР и останалите социалистически страни и в подкрепа на конструктивните усилия на Ватикана за намаляване на напрежението и разоръжаването, както и разведряването на международния климат”. В “специалната папка” се включват инструкции към министерството и към КГБ “да се обмислят нови ходове за противодействие на негативните аспекти на новата източна политика на Ватикана и да се предложат на ЦК на КПСС съответните предложения”. На КГБ се възлага задачата за провеждането на кампания, която да разгласи “несъвместимостта на действията на Ватикана, които могат да навредят на отношенията му със социалистическите страни и да усложнят ситуацията на католическите църкви в тях”.

Очевидно, тези документи не доказват, че “българската следа” е фалшива, но това, което се показва е обратното, че е истинска. Както бяха Херман и Чомски през 1990 г., не се разбира защо Москва би имала интерес от убийството на папата. Рисковете са били огромни.

Вместо да бъде разкрито подобно престъпление, атентатът щеше да разгневи и обедини поляците, да засили опозицията срещу режима, контролиран от Съветския съюз. Към това трябва да се добави и цената на навреждането на отношенията със Западна Европа, изключително важни за СССР през 1981 г., с преговорите за газопровод и с разполагането на нови американски ракети в Западна Европа, едно от големите безпокойства на Москва тогава. Въпросът е дали онзи атентат е “руска мистерия” или е част от големите тайни на Италия през последните 40 години. Ще се изясни ли някой ден тази мистерия?.